Горделиво се перчи борът в гората,
букът до него, свил клони, мълчи,
че дошло е време да му капят листата,
дошло е време своя сън да заспи.
- Виж ме, колко зелен съм,красив -
сияе борчето младо -
а ти, с листа пожълтели,
не можеш се мери със мене.
Букът мълчи и не трепва.
- Ветре - извика борчето в тишината -
ела, ветре, вземи на бука листата!
Духна ветрецът доволен,
събори на букът листата,
а борчето горделиво извика:
- Сега кой е най-красив във гората?
- Не се радвай, борче красиво. -
спокойно букът изрече -
Аз нямам иглички зелени,
и не ще ме отсекат за украса,
а ти дали ще си тука тогава,
когато пак ми пораснат листата?
- Мен няма кой да ме пипне,
виж колко съм навътре в гората,
едва ли някой ще дойде да ме отсече,
за да му радвам вкъщи децата.
Букът замълча,
сви клоните си, па заспа.
Чу се глас нейде в гората,
борчето развя клонки от радост,
но... за негова жалост...
- Дядо, дядо, виж борче красиво,
колко е хубаво само,
хайде бе, дядо, моля те, отсечи го.
Съдбата на борчето, мисля, е ясна,
и вие разбрахте, нали?
Сега е елхичка прекрасна,
и деца весели.
Дойде време,
събуди се букът,
разпъпи листенца зелени,
огледа се - няма го борът.
Тежко въздъхна и рече:
- Борче, борче горделиво,
нали беше най-красиво в гората,
къде си, борче, сега да ме видиш,
да видиш как ми се разлистват листата,
казах ти, но ти не ме чу -
не ще те има тогава.
© Ganyo Ganev Все права защищены