Гост
Не е късно, влез, тук място има.
Вечерята дори не е изстинала.
Със тишината и със теб сме трима,
поне да знам, че и през този дом си минала.
Какъв ти дом, то покрив над главата.
Не го деля, тук няма квартиранти.
Тапетите мълчат си по стената,
вратата се крепи на стари панти.
Не свети, знам. Изгасям светлината.
Не са ми нужни крушки, полилеи.
И да засветят, тъмно е в душата.
Към нея няма светещи алеи.
Но ще запаля свещ, да ти видя лицето.
И огън ще стъкмя, студът е бреме.
А ти разкажи ми за всичко, което
към мене те води по никое време.
Ти влезе… и чудо ли стана? О, Боже!
Не палят се тез свещи проклети.
И огънят още да пламне не може,
а стоплих се и… всичко засвети.
А душата ми - тя грейна, сияе.
Любов,ти тъй нежно прегръщаш.
И който не те е срещал, не знае
как покрив във дом ти превръщаш...
М. Спасов
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мартин Спасов Все права защищены
