В тайнствения полумрак
на малка тясна уличка,
върху ламаринен похлупак
на кофата прастара за боклук,
на пост застанал бе рижият котарак.
Графа- името му даде старият шивач
при когото подвизаваше се нощем,
през зимите студени и дъждовни дни
приютен, нахранен спеше до зори
Едър снажен, сред мъжкарите–мъжкар
властваше над котките в квартала,
извоювал с много битки в люта бран
и чест, и власт, и слава.
Усети Графът в тоз вечерен час,
че нещо тежко и опасно приближава
с мустаците го долови, още преди час,
затова без колебание на своя пост застана.
И ето зад ъгъла на уличката тъмна
приплъзна се огромен, рошав силует.
невидим, бавен, чернотата го погълна,
но сто очи го следваха отвред.
Настръхна котаракът с поглед вперен
изхъхка към нечакания гост:
“Какво те води тук, омитай се по-бързо,
територията тук е наша, твоята зад дървения мост!“
Песът стар отпусна тяло до дървото
глава положи върху стария цимент,
тогава Графът съзря, че откъм реброто
процеждаха се капки кръв, горкият бе ранен.
“Не мога вече, да се бия и да побеждавам!"-,
простена с дрезгав глас към смелия котак
“Нека си почина малко, без сили съм останал,
дошло е време май, да напусна този свят.“
Объркан рижият при него скочи,
приближи го самоуверен и без страх
муцуната към раната проточи
и поръси я от уличната прах.
Гаснеше животът в кучешкия поглед
все по-труден беше всеки дъх поет,
рижият без колебания и мисъл
муцуната обгърна на своя враг заклет.

“Спокойно друже, до теб съм, не се бой!
Всички някой ден си тръгваме оттук.
Бяхме смели, всеки бе герой
от теб изненади, от мен все напук.“
Гледка неподвластна на логика и мисъл,
в прегръдките на котарак издъхна рошавият пес
във всяко живо същество събужда се промисъл
за любов, за прошка,
затова, че утре няма го без днес.