Грешно орисване
Съдбата ме кара да бъда човек.
На залеза чедо, до друго начало.
И пак светлината говори за теб.
Милее душата за огнено тяло.
От облака мътен създавам лице.
Очи не желае. Не иска да плаче.
Говоря от тяло на тихо дете –
а минало грозно се вие и грачи.
Не може животът да бъде такъв.
Копнежи не дава, а силата взима,
и той е подгонил живѐца ни пръв.
И после се ро̀нил в полета от рими.
В залежи от ла̀ва, далече от нас –
доброто възпява живота неписан.
Дали е роден, за да бъде без глас?
Или от съдбата е грешно орисан?
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Димитър Драганов Все права защищены
