Страшни злост и немотия бият шеметния град,
сякаш е вилняла спрѝя с мека тъкан от брокат.
Данданията е жажда и веднò торим зарàр;
тихо нравът се обажда от ръба на мемоар. 

Чудесията нечута изкусително мълчи –  
а чудатите салюти пеят с кървави сълзи.
Вероломен и подвижен, с лекота и бързина:
неспособен да наниже обица на любовта...

С триста думи казва нула, венцеславил сух порок:
и гърдите си издува – шев в живота ни дълбок.
Флуктуация на допир пред очите на света,
той вибрираше след обир в поучителна тъга...

Не успя да ме отрони и остави като лист
за душата си догони пламък счупен и сребрист; 
и посочи към простора с черни от дима ръце: 
„Гръм за хилядите хора!“ – и се свлече по лице.