ГУРБЕТЧИИ

Под мъртвите слънца на дните ни безоки

дори копринената тъкан на мечтите избелява.

Изчезнали са кръстопътищата с хиляди посоки

и само слепи улици и пътища за никъде остават.

Отдавна спят на миналите дни добрите музи,

в менюто истински е само хлябът, друго нищо,

сервират ни блюда от вносни шарени илюзии,

но сивата мъгла горчи,

а не засища...

Сънувам все по-рядко сънищата пъстри,

а хоризонтът се снишава все по-стръмно.

Минутите си весели броя на пръсти...

... навън е тъмно.

                               И ще става все по-тъмно.

Не жаля за това, което вече няма да се върне,

и за това, което може да се случи с мене,

а за онуй, което няма никога да зърнат

децата ми,

от път и от крила насилствено лишени.

Със новите приятели и старите съседи

се трупаме пред лъскавата банка – мърляви и прашни.

Тук дават кредит.

                                   Трийсет сребърника еврокредит.

И кой ти гледа лихвата?... А лихвата е страшна!

Живеем сякаш чужд живот – сервилни, услужливи,

подложили ухо за чужд съвет и шепа за просия.

Живеем...

Всъщност още дълго ли ще бъдем живи –

еднопосочни пътници с мечти на гурбетчии.