Гълъбо
Сърчицето ти, гълъбо, трепка ми в шепите,
и не смея да те погаля.
Чувам сънем как плаче сиротно небето ти,
със очите на облаче бяло.
Белоснежни криле ми възглавето, гълъбо,
а те искам в боаза да гукаш…
Остави ме! Отлитай! Не виждаш ли? Въглен съм,
и ми Черната в дверите чука.
Не пренасяй и клонка - не съм за гнездото ти,
дето виеш го с думи и мисли.
Аз съм, гълъбо, сянка на съчица борова,
и не вярвай да ти се разлистя.
Нямам нито сърце да те вейна в усоите,
нито мога в прегръдки те пази,
висинето ти да се препъва във корени,
на бръшлян да ти в пътя полазя.
А крилете ти, гълъбо, трепкат ми в дланите,
не ми дава сърце да те галя…
Да умирам от обич - с небето венчавам те -
просто…клетка от мене не става.
Радост Даскалова
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Радост Даскалова Все права защищены
