Hебе напразно Господ ни е дал
Красиви, непопарени са още,
от сребърните, есенни слани,
но дойде ли ноември късно нощем
и циганското лято измени,
на своя нрав и вдигне си катуна,
ще клюмне към земята всеки цвят,
щом първите снежинки ги целунат,
то всички хризантеми ще заспят.
Че всичко що родено е – умира,
та после по-добро да се роди,
така решил е Бог и сред Всемира,
не съществува после и преди.
Пръстта, която корените живи,
опазва сняг щом всичко е покрил,
тя помни – възкресява всички ниви,
градините и людете април.
Един живот едва, едва ни стига,
за людските ни, дребнички мечти,
небето се разтваря, като книга,
звездите са в очите ни, почти...
А рием, като къртове земята,
небе напразно Господ ни е дал,
човешки род – порода непозната...
Живее уж – умира неживял.
И утре пролет ранна, или късна,
над гробовете ще сади цветя,
авлиги трели в утрото ще пръснат,
а тъжна пролет, зная ще е тя.
Че ще осъмне в черно и сирота,
венец от тръни някой ѝ е сплел,
и вместо възкресение Голгота...
Светът бе рай, а адът – самоцел...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Ангелова Все права защищены
