Хей, Били, усмихни се!

Този рубинен залез е наш.

И луната скоро като едър бисер

ще се огледа в мокрия паваж.

И тази нощ ще бъде наша

в старата кръчма, тъй жалка наглед.

Аз вдигам стъклената чаша

с кехлибареното уиски с лед.

Издухваш струя сивкав дим,

засмукваш нов от същата цигара.

А там в дъното силует недоловим

дрънва познати акорди на китара.

И тази песен е също за нас,

и ритмите й са ни тъй близки –

струните звънят с метален глас.

Хайде, налей още малко уиски!

Да пием, Били, вдигам тост:

За теб, за мен и за нощта,

когато като неканен гост

ти с гръм в живота ми влетя.

Ние сме скитници бездомни,

пребродили земи безброй,

и никой свойто минало не помни,

и никой не знае ни миг покой.

Утре щом сапфирената зора изгрее,

всеки пак своя път ще поеме.

И да се надява не ще посмее,

че за нова среща ще дойде време.

Но, Били, утре е далече.

Виж, навън е нощ от тюркоаз.

Сребърна луна е изгряла вече

и в твоите прегръдки потъвам аз...

04.06.1997 г.