Хей, Били, усмихни се!
Този рубинен залез е наш.
И луната скоро като едър бисер
ще се огледа в мокрия паваж.
И тази нощ ще бъде наша
в старата кръчма, тъй жалка наглед.
Аз вдигам стъклената чаша
с кехлибареното уиски с лед.
Издухваш струя сивкав дим,
засмукваш нов от същата цигара.
А там в дъното силует недоловим
дрънва познати акорди на китара.
И тази песен е също за нас,
и ритмите й са ни тъй близки –
струните звънят с метален глас.
Хайде, налей още малко уиски!
Да пием, Били, вдигам тост:
За теб, за мен и за нощта,
когато като неканен гост
ти с гръм в живота ми влетя.
Ние сме скитници бездомни,
пребродили земи безброй,
и никой свойто минало не помни,
и никой не знае ни миг покой.
Утре щом сапфирената зора изгрее,
всеки пак своя път ще поеме.
И да се надява не ще посмее,
че за нова среща ще дойде време.
Но, Били, утре е далече.
Виж, навън е нощ от тюркоаз.
Сребърна луна е изгряла вече
и в твоите прегръдки потъвам аз...
04.06.1997 г.
© Ваня Накова Всички права запазени