Чашата плаче с рижи сълзи.
Мокри ръцете ми - равно треперещи.
Аз съм натъпкана с пошли лъжи,
пълно безумие в рая на вярващи.
В чашата стъклена виждам света -
странно набръчкан, грозно разнищен.
И се разтварям в дъха на нощта -
Аз - дъщеря и наследник на нищото.
© Цонка Людмилова Все права защищены