Един Камък. Два камъка. Три камъка.
И гасне със гримаси маскарада.
Аз бързам.
Ще си отида пеш.
Каква е тази улица с червените фасади?
И кой е боядисал коня ми зелен?
Аз много съм ядосан
и може някой да пострада.
А може даже хич да не пострада.
Забравих да си взема сянката -
oнази от предишното прераждане,

когато съм препускал след миражите

и паднаха на коня ми подковите.
Зад ъгъла на тишината я забравих
и тръгнах по света без сянка
към края на началото и словото.

Един камък. Два камъка. Три камъка.

Рисувам сън за сомнамбулите

с отломки нощ и пълнолуния.
Ще трябва да участвам соло.

Ще трябва и да се сбогувам.

Отидоха си късните ми феи,

танцувайки с безсъниците голи.

Но някой там зад облака се смее
и сигурно това съм аз самият,
когато вече няма да ме има.
Ще си отида пеш.

И своя кръст със себе си го нося.
Шосето, аутобана, магистралата...

Агората* и Виа Долороса.

Навярно Господ някъде ме чака

на спящата галактика в спиралата.

Със светлина в прегръдката мрака

ще будя с векове заспалите.

Светът e крив и крушата е крива.
Освен това преобладава тъмното.
Но глупостта очаква търпеливо

да цъфнат някой ден налъмите.

Един камък. Два камъка. Три камъка.

Разбира се, аз много се съмнявам

и приказките за Едем звучат ми смешно.

Глупакът само твърдо отстоява

идеята за своята безгрешност.

Безспорно тъпотата е подсъдна.

Отхвърлени са всички пледоарии.

И много смелост иска се да пръднеш

с доказани симптоми за диария.

Гласувам за добрите намерения,

но простотията по принцип не умира

и все така с божествени прозрения

невежеството триумфира.

Превивам се от тежестта на тези факти

и даже малко се изгърбих.
Те също имат своя гравитация

и своя безначална необятност.
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Безлюдно стихват нощем виолините
в очакване щурците да запеят

и скачащите извори на Заратустра.
Дочувам само шепота на виното,

дори съм влюбен в Дулцинея.
...А също тъй чета и некролозите.
Там някъде е стълба с моя некролог
преди да го разкъса западният вятър.

Ще си отида пеш.
Сега вменяват ми абсурдния театър
за нещо толкова забавно,

че даже ме напушва смях.
Те казват, че съм луд.
И  също, че рисувам лудници.
Онези там отвъд го отстояват –

от тъмната страна на звездопада.
Но нямам спомен от писмата на покойници
и знам – със сигурност – вселената е кръгла,

тъй както има жега в ада.
Защото съществува важно правило: -
за всяка лудост нужен е размах.

Един камък. Два камъка. Три камъка.
Сега съм омерзен.

И писна ми от алчни задници,

от блядове** и гейпаради.

Прощавайте, но дразни ме фасадата

с грухтящото нахалство на приматите.

от властващата охлокрация***.

Те твърде много се оядоха,

та чак накрая засмърдяха,

така че нужни им са памперси.

Ще си отида пеш.

Отдавна свърши второто пришествие

и чакам третото след него.

Но вероятно Ной ме е забравил 

и нямало места в ковчега.

Един камък. Два камъка. Три камъка.

Не са надгробни, а крайпътни

със много необятност до безкрая.

Но с този кокал счупих кътник,

и сигурно не ме очакват в рая.

Не виждам дим над Ватикана,

което значи – лудите са прави.

Там грачат над комина врани,

и няма Господ, нито дявол.

И нека не звучи като закана!

Обречени са всички на забрава.

Ще взема да подпаля океана,

но тихо, че конклавът**** заседава.

Ще си отида пеш.
Сразен съм от бруталната  посредственост

на инфантилната тълпа;
дойдох, за да раздавам наказания,

а също гномовете да прогоня.

Закона в цялата му строгост ще приложа
и късно е за всяко разкаяние.
Не се допускат изключения,

когато глупостта е хваната във крачка

и търка подсъдимата скамейка.
Но явно с камъни е невъзможно,

а също - с повече търпение.
Аз строг съм и съм безкомпромисен.
И винаги присъдата е сериозна. -
Наказвам глупостта с презрение.
Един камък. Два камъка. Три камъка. -

И принципът е грешка – проба.
Навярно със Сизиф сме станали ортаци,

а любовта е споделена злоба.
Влудяваща е тук досадата

от гаврата на властващи простаци

с безволевата идиотщина на роба.
Ще си отида пеш.

И ще започне пак обратното броене.
Коя е тази плачеща весталка*****,

изваяна в прегръдката на тишината?
И кой е боядисал коня ми зелен?
Бих искал плачещите да прегърна

и камъните да затопля малко.
Но бяла е на птиците тъгата

и ятото едва ли ще се върне...
До края на вселената са само сто еона ******
и още толкова случайни намерения,

но имам възражения против закона

и ще пропусна следващото сътворение.
Аз бързам.
Отивам да събудя Господ,
защото сигурно му се пикае.
А сигурно и шапката го стяга.
Със Него си говорим на китайски,

и се разбираме на суахили*******.

Но тъжно ми звучи онази басня,

че всичко в Дания е гнило.

Един камък. Два камъка. Три камъка.

Ще си отида пеш.

А тази самобитна грозотия

не е единствено в оръфаните дънки

на днешната простееща Офелия

и нито впечатлителен е кича

на татуираните примитиви.

Но да прощава „Дамата с камелиите“,

че също съм участник в карнавала!

Отнасям се към модата с разбиране

и тръгвам по смърдящата спирала

на крачещите оръфляци.

А цигани се подвизават в замъка,

защото принцовете са дрогирани.

Така че кротко, Хамлете!

Не можеш да пребориш всяка идиотщина,

особено, когато е във парламента.

Вземи си хапчетата! Пий си бирата

и лягай да лекуваш махмурлука!

Все някакси светът ще оцелее,

а после и петлите ще запеят.

Не се умира просто тъй от скука

и нито само от досада.

Дори и слънцето без тебе ще изгрее,

дори и ще залезе.

Един камък. Два камъка. Три камъка.

Захвърлих спешно старите реликви,

и вече се нагаждам към процесите.

И някак постепенно свиквам

с парцалената прелест на принцесите.

Зад сянката на всеки триумфатор

пристъпя сянката на бития.
До гуша ми дойде да бъда регистратор
на всякакви измислени събития.
А грешките не са случайни
и явно е изпортен протокола.

За жалост нямам достъп в база данни,

така че преотстъпвам тази роля

на възхитената посредственост.
Ще си отида пеш.
Когато ми омръзне сам да си говоря,
говоря си с крайпътните пилони.

Те винаги  подкрепят ме във спора,
при честите ми разпри със закона.
По моему прогнозата е мрачна,

защото гафовете Му са много.

И ако Магдалена още плаче,

причината до болка ми е ясна.

И, ако тъмно е в душата на палача,

разбира даже разпнатия вдясно********.

Ще си отида пеш.
Не мога да приема на доверие
обърканите попски монолози.
А също митовете за Разпятия.
А също и за Възкресения.
Отчайваща е тази неугледност,
в зачеването на химерите.
Не ми харесва миризмата на смъртта,
и нямам среща в паралелно измерение,
защото, всъщност, то не съществува.
Не съм съгласен с мерзостите на живота,
безсмислената саможертва на Христос,
прощалната сълза на Магдалена,

попила в корените на Голготата.

Един камък. Два камъка. Три камъка.
Търговците отново са във храма

и няма как с добро да ги прогониш.

Аз трупам във вселените съмнения.

Оформям с болка тъжната презумпция,
че лудост е да си разумен.

И сигурно е - пак ще се намери

до всеки Моцарт някой Салиери.
Зад кулисите всичко е възможно
и адът е белязан с необятност.
Но иска ми се да отложа неизбежното,
което е, по принцип, неотложно.
Но иска ми се да съм аз,
когато вече ще е друго.
Намирам се в мобилизация

и пазя крепостта с мълчания.

Те много са и са бронирани.
И въпреки, че принципно сме смъртни,

заченати от злоби и раздори,

аз нямам време за умиране.
Един камък. Два камъка. Три камъка.

И още много камъни в душата.
Събирам светлина от метеори
и си отивам пеш.
Аз бързам.

*             гр.                            Площад

**           рус.                          Мъжки проститутки

***         гр.                            Управление на тълпата

****       лат.                          Форум на кардиналите, избиращ нов Папа

*****     лат.                          Жрица на богинята Веста

******   гр.                            Безкраен период от време

*******                                 Африканско наречие

********                               Разбойникът вдясно на Разпятието