Минавам през много места,
от всичко по малко остава,
спомените носят следа,
която сърцето разтапя.
И се чудя, кой ли съм станал
или естествено ме мъкне живота,
щом почна да пиша си спомням,
че миг е момента насред вечността.
Да се определяш,не е ли тъпо?
Да бъдеш ТОВА, ОНОВА ?
Душата ми е бурен кораб,
несломима дори и пред себе си,
лъжа ли се?, питам, но ведър съм,
не мога да загърбя копнежите.
Винаги в Себе си вярвал съм,
че съм силен, голям и успял
и след толкова мъки, неравности
да застина като камък заспал?
Как ме виждат?, човек съм, признавам си,
питам се... Его или златната нишка,
външният вид е лъжлив потенциал
смъртта - неговият залез предвижда.
Затова ‘’посредата’’ е място неясно
грешки след грешки ще кажеш.
Или жажда за правда и вярност,
те клатушкат по човешкия сал?
Радвай се за всичко отминало
сега знаеш, че това е така...
та нима ако всичко си имал
си щял все напред да протягаш ръка?
Сега познаваш на широко съзнанието,
а до къде ли ще стигне, не знам
не се предавай, скъпи приятелю,
в теб сърцето е вечният храм.
© Цветан Петров Все права защищены