Храм

Понякога оставаш сам...
Със себе си... с вина и срам...
че не гледаш първо себе си,
а поставяш разни други там...

Че носиш ги в сърцето си,
макар незаслужили и грам...
А те оставиха те там
в илюзията, че не си сам...

Да, понякога оставаш сам...
И никого не искаш и да виждаш...
Че приятелите, които мислиш си, че имаш,
просто са познати, се замисляш...

Няма го приятелския свян...
Остава само онзи срам...
че от лъжливи думи бил си повлиян
и ти поставен си на заден план,

Живот цял един е пропилян,
а искреността е само блян...

Вече го научих и го знам,
че семейството е истинският храм!