I

На мрачната нощ в тъмнината,

роди се безименна дата -

без цифра,

без знак на небето.

Тя, просто изгря там,

откъдето завършваше миналото.

В това време аз бях там.

Къде се намирах -

всъщност не знаех.

Но, сам се обърнах нататък

и видях,

че път ме чака не кратък.

И понеже нехаех -

поех без посока,

на моите мисли

в потока.

Човек се ражда,

живее, умира.

По калния път на живота,

преследва го жажда -

да преоткрива всемира.

Но ето,

че вместо вярната нота

улучва секира,

която скалпира.

II  

По дяволите всички клишета,

калъпи

и досега съм се питал

хиляди пъти -

кое е това,

което ни прави слепи

и тъпи,

за дребните истини?

Всъщност, не зная.

Не зная

и дали щастливо

живеят във Рая,

блажените вярващи.

Не зная и за другите -

богохулстващи варвари,

които живеят в деня, за деня.

Не знам и дали това е беда?

Ала и никой не знае в света,

кое за какво е и докога е -

истини много, дявол ги знае...

Пък и да знае - нехае,

защото:

На мрачната нощ в тъмнината,

роди се безименна дата

в която земята,

просто реши да си иде,

заменяйки хората

със самотата.

III

От ъгъла на стаята излезе той,

обгърнат в ореол от светлина -

ръка повдигна и прошепна: 

- Стой!

Пропъждай от очите си, съня!

Ще дойдеш с мен да видиш

и да чуеш,

как словото разяжда и руши,

как хората са долни,

как са груби,

как червея душите им дроби.

Ще дойдеш с мен -

да видиш по земята,

как грешници се раждат

и растат.

Царе ще видиш

с блюдолижещи

в позлата...

И хлътнали очи -

от вълчи глад.

Ще видиш ти мизерия,

разруха.

Ще видиш и мошеници,

крадци.

Ще видиш скука и разплуха

в очите на пропаднали жени.

Но то, ще бъде миг нетраен.

А после, ще отидем с тебе там,

където смъртен най-случаен,

не може да попадне сам.

Но, казах доста.

Стига вече!

Въпросите

в сърцето си стаи!

Събуждай се

и тръгвай,

че далече,

зоват ни

бледоликите звезди!

IV

Сито е времето, ситно отсява -

пясъкът пада, скалата остава.

Сито е времето, ситно се рони -

ситият-гладному вяра не лови.

V

Ти,

който тръгнал си

и който отиваш!

И аз,

който кретам

по твойте следи -

някъдe,

някога,

ще има ли мира,

за нашите търсещи нещо,

души?

Дявол ли,

Господ ли -

друга ли сила

тебе те праща?

И за какво?

Чувствам -

във въздуха

нещо пулсира,

като невидимо,

светло око.

Сещам в сърцето ми

тръпка -

извира,

пари до болка

и стича се тя...

Лава по "жилите" кипва,

напира,

тъй,

че в дланта ми,

избива кръвта.

Ти,

който тръгнал си

и който отиваш -

няма ли пътя ти

край

и предел?

Ти,

който всичко напреде прозираш,

като жадуващ за утро петел -

спри

и почакай ме!

Пътнико странен!

Нека словата ти, влеят у мен,

сноп светлина -

от ръжда непрояден,

за да вървя и аз,

озарен!