Хроника на действителността
I
На мрачната нощ в тъмнината,
роди се безименна дата -
без цифра,
без знак на небето.
Тя, просто изгря там,
откъдето завършваше миналото.
В това време аз бях там.
Къде се намирах -
всъщност не знаех.
Но, сам се обърнах нататък
и видях,
че път ме чака не кратък.
И понеже нехаех -
поех без посока,
на моите мисли
в потока.
Човек се ражда,
живее, умира.
По калния път на живота,
преследва го жажда -
да преоткрива всемира.
Но ето,
че вместо вярната нота
улучва секира,
която скалпира.
II
По дяволите всички клишета,
калъпи
и досега съм се питал
хиляди пъти -
кое е това,
което ни прави слепи
и тъпи,
за дребните истини?
Всъщност, не зная.
Не зная
и дали щастливо
живеят във Рая,
блажените вярващи.
Не зная и за другите -
богохулстващи варвари,
които живеят в деня, за деня.
Не знам и дали това е беда?
Ала и никой не знае в света,
кое за какво е и докога е -
истини много, дявол ги знае...
Пък и да знае - нехае,
защото:
На мрачната нощ в тъмнината,
роди се безименна дата
в която земята,
просто реши да си иде,
заменяйки хората
със самотата.
III
От ъгъла на стаята излезе той,
обгърнат в ореол от светлина -
ръка повдигна и прошепна:
- Стой!
Пропъждай от очите си, съня!
Ще дойдеш с мен да видиш
и да чуеш,
как словото разяжда и руши,
как хората са долни,
как са груби,
как червея душите им дроби.
Ще дойдеш с мен -
да видиш по земята,
как грешници се раждат
и растат.
Царе ще видиш
с блюдолижещи
в позлата...
И хлътнали очи -
от вълчи глад.
Ще видиш ти мизерия,
разруха.
Ще видиш и мошеници,
крадци.
Ще видиш скука и разплуха
в очите на пропаднали жени.
Но то, ще бъде миг нетраен.
А после, ще отидем с тебе там,
където смъртен най-случаен,
не може да попадне сам.
Но, казах доста.
Стига вече!
Въпросите
в сърцето си стаи!
Събуждай се
и тръгвай,
че далече,
зоват ни
бледоликите звезди!
IV
Сито е времето, ситно отсява -
пясъкът пада, скалата остава.
Сито е времето, ситно се рони -
ситият-гладному вяра не лови.
V
Ти,
който тръгнал си
и който отиваш!
И аз,
който кретам
по твойте следи -
някъдe,
някога,
ще има ли мира,
за нашите търсещи нещо,
души?
Дявол ли,
Господ ли -
друга ли сила
тебе те праща?
И за какво?
Чувствам -
във въздуха
нещо пулсира,
като невидимо,
светло око.
Сещам в сърцето ми
тръпка -
извира,
пари до болка
и стича се тя...
Лава по "жилите" кипва,
напира,
тъй,
че в дланта ми,
избива кръвта.
Ти,
който тръгнал си
и който отиваш -
няма ли пътя ти
край
и предел?
Ти,
който всичко напреде прозираш,
като жадуващ за утро петел -
спри
и почакай ме!
Пътнико странен!
Нека словата ти, влеят у мен,
сноп светлина -
от ръжда непрояден,
за да вървя и аз,
озарен!
© Бостан Бостанджиев All rights reserved.
