Мечтата за мир
Не, не помним от своето минало,
не започваме с ново начало,
всяка бездна, устите раззинала,
някак грубо е нас разпознала.
И пропадаме в тъмните пропасти,
нещо властно у тях ни привлича,
в този свят на капани и клопки
пак войната е нещо типично.
Не, не можем покоя да срещнем,
няма време, живеем на скорост,
всяка кръв е във битките грешна,
тъй отрежда съдбата отскоро.
Тя, съдбата, ми шепне напевно:
"Всеки ден е за тебе излишен",
аз отвръщам на удара, гневен:
"Аз съм тук и не спирам да дишам".
А ръцете са здрави, с коравите лакти
ще започнем от ново начало,
да мълчиш пред поредните факти,
значи вдигнал си знамето бяло.
Но припомнили своето минало,
пак сме същите, старите скитници,
всичко старо не беше изстинало
за да търсим отново и питаме
как да спреме войните омразни,
как у всяко молитвено бдение,
как из всички истории разни
да запазим мига на нетление.
Знаем в битките там, зад завоя,
няма никак герои прочути,
гладиатори няма във строя,
но смъртта им е в повече блудствена.
Пак започваме с ново начало,
не, не търсим резонна забрава,
всичко старо не сме доразбрали
а мечтата за мир си остава.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Димитър Станчев Все права защищены
