И неизбежни сме
По улиците
скита вечерта
и сплита
стъпките ни
като прежда.
Във локвите
е паднала луна.
Изгубили сме се.
Като надежда.
Нощта се утаява
по первазите.
Отпива глътка
време.
Неизстинало.
Прозорците просветват
псевдо-празнично.
Несвършени сме.
Като минало.
Понесени
от нощните си
пътища,
най-светли сме,
когато ни е тъмно.
Измисляме се
малко преди
връщане.
И неизбежни сме.
Като разсъмване.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Христина Мачикян Все права защищены
