И падна мрак...
* * *
И падна мрак, потече по алеите,
легна между сухата трева,
отидоха в леглата даже феите,
остана само... бледата луна.
Настъпи тишина - измамна,
и само сенки лазеха в стените,
и лампите за миг припламваха,
и сетне гаснеха в очите ми...
И... Тихо е! Самотен, булевардът
поглъща само плахите ми стъпки,
порязана до смърт от алебардата
на мъката, душата ми прокЪрвя...
Вървя... и тихо е, и влажно,
залепват по лицето спомени,
терзания звънят продажно
във сухи сЪлзи неотронени...
Загубих те... ти сля се с тъмнината,
потъна в гърлото на грубия живот,
захапал в зЪбите съдбата си,
загубих пътя - няма брод!...
Вървя и губя се сред мрака
на неизвестното, от следващ ден,
погребах те в душата си разплакана,
но... Паметник издигнах ти във мен..
А мракът там...
Почиваше в тревата...
* * *
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валентин Желязков Все права защищены
