В пияните дървета плаче дъжд.
Тя с жълт кинжал през облака разсече
сплотените ни сенки
изведнъж.
И не със дума, не дори със поглед
под крепа на ехидната луна:
със бременно мълчание ме погна
от себе си невярната жена!
И спирка.
И фенер.
И нощ безлична.
И кух кънтеж.
И тенекиен край...
И две змии неоново изтичат
под сянката на мокрия трамвай.
© Забраван Забраванов Все права защищены
Хареса ми!