***

Отново сам, излишен и далечен...

В пияните дървета плаче дъжд.

Тя с жълт кинжал през облака разсече

сплотените ни сенки

изведнъж.

И не със дума, не дори със поглед

под крепа на ехидната луна:

със бременно мълчание ме погна

от себе си невярната жена!

И спирка.

И фенер.

И нощ безлична.

И кух кънтеж.

И тенекиен край...

И две змии неоново изтичат

под сянката на мокрия трамвай.

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.