И рече ти -

"Хей, момче, пораснал си голям!

Нещата приеми и не ме търси!

За мене просто не мисли!" 

Но защо, зарад какво?

Къде аз сгреших,

ти така и не каза.

Молих, просих, питах, исках,

че заплашвах аз дори,

плаках, унизих се до земи

и какво ли още не.

Но тъй отговор и не получих.

Добре, реших, ще те забравя.

И всичко, що било е между нас.

Не, за теб аз веч не мислех.

Не исках аз да помня деня,

в който те залюбих.

Не мислех също и за

писмата, що получих,

писма, изпълнени с топлота.

Не, не мислех за ръцете ти. Не.

За двете нежни твои ръце,

докосването им, галенето им.

Не, не мислех за устните ти.

За сочните и жарки твои устни,

впивайки се в моите.

Не, не мислех за очите

с които гледаше ме ти.

Не, не мислех и за косата,

за кожата ти нежна,

нито за твоите бедра.

Ах, какъв лъжец съм само!

Та нима мога ги забрави

прелестите твои и самата теб!

И твоята обич към мен.

Макар и мимолетна.

Не! До края на живите си дни

ще нося тоз спомен в мен.

Знай, това не можеш ми отне!

И дори до свършек на света.

А толкова много те обичах!