Ще те обичам и така -
трудно, безнадеждно и безутрешно,
без да питам, без да те коря
безпаметно, безвремно, безвъздушно...
Дори без теб... ще те обичам пак!
Ще се науча, вярвай, доста време мина
в илюзии, във вятърни мечти
че струва ми се - вече ще ми стига
едната истина - че ти
си тука някъде и всеки
ден и час или момент
зад всеки ъгъл и по всеки път
ме дебне срещата със теб.
Едва ще се погледнем и едва
ще промълвим заученото "здрасти",
забързана за среща с друг ще продължа,
а ти след първия завой ще ме забравиш...
И всеки ден така ще ни събира
за миг и после пак сами,
но утрото отново ще е синьо -
ще обещава слънце, а ще завали.
И в нощ такава мокра и враждебна,
когато всички вече спят,
ще съблечеш ти лъскави одежди
и твойта прекомерна чест.
Ала без тях ще се почувстваш празен
и студ ще влезе във кръвта,
ще тръпнеш, ще се чувстваш мразен,
но един човек обича те така.
И колко лесно само ще откриеш
номера в стотици номера,
две прости думи само ще напишеш,
а за мен във тях е скрит светът.
А после всичко - повече от ясно -
във коридора тъмен и студен
две души - едната влюбена злощастно,
а другата объркана съвсем...
Ще помълчим неловко и смутено,
но този път, вместо скандал
и упреци, и викове големи,
аз няма да говоря
... ще мълча...
В затвореното пространство на кухнята,
в отворените пространства на душите ни,
в свободата на дима от цигарите
най-после ще сме наистина себе си.
Секунди преди да завали от очите ми,
ще ги докоснеш със устни...
Секунди преди да избягам уплашено,
ще хванеш ръката ми...
Секунди преди да прошепна "обичам те"
ще ме оставиш бездумна...
И всичко ще онемее...
И после още мълчание.
...
Неловко събиране на разпилените дрехи по пода.
Последна цигара в кутията и последната клечка кибрит
ще са последното нещо, което ще споделим
до следващия път, във който си самотен.
Ще ми прошепнеш тихо "лека нощ"
(не че някой може да ни чуе),
отдавна вече мина полунощ
и, принце, май е време да си ходиш.
Аз пък още малко ще остана тук,
за да послушам стъпките, които
отиват си и като с чук
се удрят във стените на сърцето ми.
И така ще се науча да обичам...
и пак ще ме боли, като те няма,
но нали все пак ще те има понякога...
© Деница Димова Все права защищены