И ВСЕ ПАК...


Подобно на ято от гарвани черни,
обгърнат във мрак е вековният град.
Разхождат се сенките в рокли вечерни,
от пристана лъха заплаха и хлад.

По старите къщи бръшляни пълзят,
обличат ги в тъмнозелено.
Заключени спомени в снимки от прах
въздъхват в нощта уморено.

А мостът прегърбен все тъй отстрани
към тъжните залези гледа.
Отдавна по него живот не кипи
и тъне в мълчание бледо...

Прихлопват с умора един подир друг
прозорците свойте очи.
Раздира мълчанието в миг стържещ звук...
А после - градът пак мълчи.

И все пак...
Разтворил криле за надежда,
с величие гордо отрекъл Смъртта,
един непокорен прозорец поглежда
от своята крепост самотна света.

И сякаш напук на тъгата околна
стои на перваза му цвете в саксия
и с пролетна дързост, щастливо и волно,
цъфти насред цялата земна стихия!


Павлина Соколова