Иде твоят край...
Къде отиваш, клетнице,
с очи объркани, от тъгата насълзени,
с протегнати за помощ молещи ръце,
клети, омърсени?
Благословена, ала и проклета бе
да не сетиш радост, ни любов,
щастие да не изпиташ до последния си зов!
Невежа, уморена - от дълбока болка ти сломена,
клетнице, ще просиш милостта,
ще ме търсиш да простя...
И докъде ще стигнеш тъй, нещастнице?
До полуда или смърт?
Смъртта доволно за теб ще бъде изкупление,
пред туй да страдаш цял живот...
Ала и това не ще изкупи твоята вина,
завинаги ще си проклета -
да бъдеш все сама!
Отивай си - с радост се прощавам,
викай и дерзай,
во век ще страдащ, клетнице,
щото иде твоят край...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Деница Все права защищены
