Посипах с пепел аз косите си,
за да не се оглежда слънцето в мен,
погребах тайничко мечтите си,
за да не бленувам теб до мен.
Убих и пламъка в очите си,
за да не гори напразно в очакване,
заблудих и себе си,
че бил си само някакво развличане.
Забулих се и тръгнах ей така - нанякъде,
където знам, че няма те,
а върнах се отново тук,
където бях желана,
за да открия ,че теб вече те няма.
А бил ли си или си бил измама -
защо ли питам,
тебе пак те няма и свикнах с липсата
и с болката запряна.
Една е истината - теб те няма.
И тръгнах пак, отново бягайки,
но явно този път от себе си,
а бях ли аз,
а беше ли някога поне за малко нас?
И тръпнеща там в несрета, на прага на нищото,
открих самота и някаква бледа, ревяща следа
в ъгъла тихичко плачеща, скрита -
беше останки от нас.
И отново питам се - имаше ли нас,
и беше ли грешка, беше ли ти,
бях ли аз или само мечти;
много сълзи, много истини спрени,
много "недей" и "спри" спестени,
много "почакай" неизречено,
много заблуда, че за нас е обречено,
Минаха много лета и отново се връщам -
и друга, и същата там, при теб,
откривам те и после пак губя те
и смелост събрах да попитам те "има ли нас",
и отговор в шепот намери ме...
С поглед ми каза... може би беше
може би имаше, може би има,
може би, но никога няма да знаем!
© Ирена Все права защищены
може би имаше, може би има,
може би, но никога няма да знаем!..."
Браво, много ми хареса! Късмет