Посипах с пепел аз косите си,

за да не се оглежда слънцето в мен,

погребах тайничко мечтите си,

за да не бленувам теб до мен.

Убих и пламъка в очите си,

за да не гори напразно в очакване,

заблудих и себе си,

че бил си само някакво развличане.

Забулих се и тръгнах ей така - нанякъде,

където знам, че няма те,

а върнах се отново тук,

където бях желана,

за да открия ,че теб вече те няма.

А бил ли си или си бил измама -

защо ли питам,

тебе пак те няма и свикнах с липсата

и с болката запряна.

Една е истината - теб те няма.

И тръгнах пак, отново бягайки,

но явно този път от себе си,

а бях ли аз,

а беше ли някога поне за малко нас?

И тръпнеща там в несрета, на прага на нищото,

открих самота и някаква бледа, ревяща следа

в ъгъла тихичко плачеща, скрита -

беше останки от нас.

И отново питам се - имаше ли нас,

и беше ли грешка, беше ли ти,

бях ли аз или само мечти;

много сълзи, много истини спрени,

много "недей" и "спри" спестени,

много "почакай"  неизречено,

много заблуда, че за нас е обречено,

Минаха много лета и отново се връщам -

и друга, и същата там, при теб,

откривам те и после пак губя те

и смелост събрах да попитам те "има ли нас",

и отговор в шепот намери ме...

С поглед ми каза... може би беше

може би имаше, може би има,

може би, но никога няма да знаем!