Слънце уморено се прокрадва,
пристъпват бледите лъчи,
в симфония на закъсняла сватба
прощална музика звучи.
Ятата-шафери отлитат,
чака ги незнаен път,
земя потръпва в хлад покрита,
червено-жълти багри се редят.
Гори шептят със тъжна песен,
коси развява жълтата трева,
горчиви сълзи лее остаряващата есен
по изгубената синева.
Облаци като последни гости
озъртат се над опустяващата шир,
в далекото крила разперва мостът
по който заминава поваления кумир.
Последните спокойни дни
и после пак ще почне буря,
път на нощи без луни
и нова ярост на живота труден.
Лъчи угасват в хоризонта,
заровени под тържествуващия мрак,
проблясък трепва наранен
в борба със лепкавия злак.
За сбогом шумолят листата,
поемат своя път без ред,
зимна колесница от далечината
подема вихъра със снежния напев...
гр. София, 02.03.2016 г.
© Димитър Христов Все права защищены