Тя свиреше парчето „На Елиз”.

Ръцете бели с вени тънки, сини

са още в мен като един реприз

след тридесет и повече години.

Не бях готов, не бях порасъл още.

Уж на шега, но влюбен до уши,

редих ù стихове по цели нощи,

а класната ни просто се спеши

да идва сутрин рано да ме буди.

Завърших си учебната година.

Е, смотан бях, хормоните ми луди,

но имам  днеска спомен за Ирина.

Отнякъде  парчето „На Елиз”

дочуя ли, във времето се връщам,

тя идва като полъх, като  бриз

 и сянката на облака прегръщам.

Тогава  си припомням този стих,

единственият някак оцелял,

защото телефона в него скрих,

но той е безнадеждно остарял:

 Изгубен

 в самотата на мъглата,

се скитам,

но изгрява  автомата,

 жълто слънце,

и отново ме зове:

две шейсет и седем

тридесет и две.

Твоят телефон.

 О, колко пъти

този номер-музика размъти

моята глава -

безумен, аз

искам пак да чуя твоя глас.