А бяха казали, че ще е приказка...

Та значи, да започнем отначало.
Ще дойде рицарят на коня (белия),
ще ме заведе във звездното си царство
и ще откъсне, като водна лилия
цветa на крехката ми младост.
Ще има свещи с аромат на рози
и светещи като дъга комети.
От чаша златна ще пием амброзия
и до гроба си така ще бъдем слети.

На това ли му викате приказка?
Тук не виждам аз нищо човешко!
Далеч от интимната лирика
е моята проста, но истинска вечност.

Рицaрят не беше Аполон
и не продупчи мрака с гръмотевица.
Дойде със бели маратонки, не със кон
(каляските са вече отживелица!).
И птиците не пяха песни.
(Какви ти птици в голата квартира?!)
Вместо звезди, между стените тесни
очите ни блестяха... с всичка сила.
Очите му... ах, колко ми се иска
небето с пламъка им да окича
и да го гледам всяка болна вечер,
и... нищо друго... само туй ми стига.

А вие ми говорите за рози.
Не рози, хора, не цветя!
Глътка въздух, не амброзия.
Жена съм вече... красота!!!