Истинска приказка
А бяха казали, че ще е приказка...
Та значи, да започнем отначало.
Ще дойде рицарят на коня (белия),
ще ме заведе във звездното си царство
и ще откъсне, като водна лилия
цветa на крехката ми младост.
Ще има свещи с аромат на рози
и светещи като дъга комети.
От чаша златна ще пием амброзия
и до гроба си така ще бъдем слети.
На това ли му викате приказка?
Тук не виждам аз нищо човешко!
Далеч от интимната лирика
е моята проста, но истинска вечност.
Рицaрят не беше Аполон
и не продупчи мрака с гръмотевица.
Дойде със бели маратонки, не със кон
(каляските са вече отживелица!).
И птиците не пяха песни.
(Какви ти птици в голата квартира?!)
Вместо звезди, между стените тесни
очите ни блестяха... с всичка сила.
Очите му... ах, колко ми се иска
небето с пламъка им да окича
и да го гледам всяка болна вечер,
и... нищо друго... само туй ми стига.
А вие ми говорите за рози.
Не рози, хора, не цветя!
Глътка въздух, не амброзия.
Жена съм вече... красота!!!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деница Димова Всички права запазени
