Имало едно време
малко влюбено момиче с красиво, усмихнато лице.
Сега на терасата стои самотно с обгърнато от студ сърце.
Очите ù са вперени в мрака, невиждащи от сълзи очи.
Само тъпа болка в тях чете се и пак сълзи, сълзи...
Обичта ù чиста измамена била
и вместо нежност, тя получила присъдата да е сега сама.
Една звезда над главата ù залязва и отнася със себе си във Вечността
една любов, една надежда и оставя само диря от тъга.
Тих стон се изтръгва от гърдите,
изплаква достойнство, стъпкано в прахта
и още сълзи в очите ще посрещнат новата зора.