Тя можеше да бъде скрита

в килията, сред куп от ръкописи,

но сякаш провидял искрите,

с друг път ориса я Паисий –

на българите към душите.

Да спре го, не успя умората.

Преброди той села, паланки.

В словата вслушваха се хората,

изчезваше в очите сянка – 

тъй изгревен изглеждаше просторът...

Свободен свят пред тях изграждаше

Паисий, взрян във бъднини.

От пепелта искри изваждаше,

просветваха отминалите дни

и древна памет се възраждаше...

„Сам Господ Бог така отсъдил

и дал ни къс от Рая за Родина.

Светци сме имали, царе – премъдри,

с вразите си били сме силни...

България била е и ще бъде!“

Живодар Душков