Изгубено доверие
Спомням си мига, когато каза,
че искаш свойта свобода.
Студът сковаваше лицето ми,
по-страшна бе обидата в сърцето.
Чух стъпки пред вратата,
но ти не беше сам.
Не можех да повярвам на слуха си,
нападнаха ме хиляди въпроси.
-Във кухнята съм, аз съм тук-
пророних тихо да ме чуеш,
а ти излезе с нея вън.
Не знам кога се върна после.
А после молеше ме да простя,
да бъдем заедно отново,
напомняше ми, че имаме си дъщеря
че с тебе сме едно семейство.
Момент.. поспри,не аз забравих,
не аз ти изневерих,
не ме боли, не ми е тъжно даже.
Научих се да скривам ядовете
и неизменно да се справям
сама със своите беди.
Тогава ти простих, а после също
но вече в теб не вярвам.
Всеки пътека си има,
носи болката своя ранима,
моята вече има си име
доверие, което се срина.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Тодорова Все права защищены
