ВаняИ (Ваня Иванова)
137 3098
5 июн. 2009 г., 23:48

Изповед 

  Поэзия
605 0 5

 

Аз знам, че онзи слънчев лъч, отгоре,

Ме гледа с нежност и това си Ти.

Но скрито в мен, едно небе от  болка

не спира и не спира да вали...

                              В памет на Д.И.

 

Приеми в прегръдките си, мамо,

своето пораснало дете,

не мисли, че вече съм голяма,

в мене бие детско сърчице.

 

Не, не моля, не виня -и даже

аз съм си виновна - може би...

Ала чуй какво ще ти разкажа -

после, ако искаш, ме съди!

 

Безразсъдно, майко, се заключих

в мой си свят с кристална чистота

и така душата си забравих

и оставих в детска голота.

 

С много обич, вяра и надежда

дом създадох - цял от светлина,

в него радостта с любов отглеждах,

а останах тъжна и сама.

 

Подло ли съдбата ме измами,

вещица ли зла ми завидя,

та смъртта открадна любовта ми

и прекърши моите крила!

 

Милите ми птички отлетяха,

както аз от тебе отлетях -

със крило пречупено помахах

и щастливи дни им пожелах!

 

Ето, че ранена се завръщам -

времето за мен спря своя ход -

голата душа едва загръщам

с дрипите от разпилян живот!

 

Повече недей да ме разпитваш,

може би не ще ме разбереш,

искам само с много, много нежност

и любов сълзите ми да спреш.

 

Приласкай ти птицата безкрила

в дланите си топли и добри,

пак да литне, майко, дай ù сила,

или мъдрост да се примири!

 

© Ваня Иванова Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??