Изповед
Аз знам, че онзи слънчев лъч, отгоре,
Ме гледа с нежност и това си Ти.
Но скрито в мен, едно небе от болка
не спира и не спира да вали...
В памет на Д.И.
Приеми в прегръдките си, мамо,
своето пораснало дете,
не мисли, че вече съм голяма,
в мене бие детско сърчице.
Не, не моля, не виня -и даже
аз съм си виновна - може би...
Ала чуй какво ще ти разкажа -
после, ако искаш, ме съди!
Безразсъдно, майко, се заключих
в мой си свят с кристална чистота
и така душата си забравих
и оставих в детска голота.
С много обич, вяра и надежда
дом създадох - цял от светлина,
в него радостта с любов отглеждах,
а останах тъжна и сама.
Подло ли съдбата ме измами,
вещица ли зла ми завидя,
та смъртта открадна любовта ми
и прекърши моите крила!
Милите ми птички отлетяха,
както аз от тебе отлетях -
със крило пречупено помахах
и щастливи дни им пожелах!
Ето, че ранена се завръщам -
времето за мен спря своя ход -
голата душа едва загръщам
с дрипите от разпилян живот!
Повече недей да ме разпитваш,
може би не ще ме разбереш,
искам само с много, много нежност
и любов сълзите ми да спреш.
Приласкай ти птицата безкрила
в дланите си топли и добри,
пак да литне, майко, дай ù сила,
или мъдрост да се примири!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ваня Иванова Всички права запазени
