Изповед

19 янв. 2013 г., 20:42

Поэзия » Гражданская

1058 0 4

И аз като поета,

сама не те избрах.

с любов или с небесната намеса,

в теб се озовах.

И някак през годините,

угасваха лъчи,

илюзии се срутваха,

умираха мечти.

И не разбрах как с времето,

превърнахме се в непознати

и станахме себични, зли.

Днес, мислите ми- жива рана,

Дълбаят тези редове.

Кажи!

Какво да завещая на децата си?

От миналото – славата на нашите деди,

че „свободата е пиянство“,

А подлостта е грях...

От настоящето,какво?

Как стенеш,

когато те раскъсват на парчета?

И как надеждите,

продават ни на килограм?

Кажи!

Ще чуват ли децата ми

гласа на Стария балкан?

Ще нарекат ли „наши“

простори и звезди?

Или ще търсят своята родина,

далече в чуждите земи?

Прости ми!

Отчаянието ми прости!

Но в тази тягостна, житейска драма,

В едно съм сигурна!

Че само обичта към Тебе ми остана.

sani-ti (Таня Иванова)

2015-11-09T19:42:19+02:00

Поздрав, за оригиналната идея и добрата реализация на замисъла!
bojenski (Иван Иванов)

2013-01-22T21:58:37+02:00

Поздравления за силно и добре изразената любов към Отечеството! Боли от тъгата, но иначе как ще проличи обичта ни, ако ни е все едно.
Linspiration (Ванеса Сави)

2013-01-20T19:07:59+02:00

Много трогателно и патриотично... Красив диалог с Родината макар и тъжен. Стилът ми харесва изключително!
koli4a (Никола Апостолов)

2013-01-20T11:59:49+02:00

Хубаво,чувствено и същевременно тъжно, Мария!Харесах!
Поздрави от мен!