Изповед
И аз като поета,
сама не те избрах.
с любов или с небесната намеса,
в теб се озовах.
И някак през годините,
угасваха лъчи,
илюзии се срутваха,
умираха мечти.
И не разбрах как с времето,
превърнахме се в непознати
и станахме себични, зли.
Днес, мислите ми- жива рана,
Дълбаят тези редове.
Кажи!
Какво да завещая на децата си?
От миналото – славата на нашите деди,
че „свободата е пиянство“,
А подлостта е грях...
От настоящето,какво?
Как стенеш,
когато те раскъсват на парчета?
И как надеждите,
продават ни на килограм?
Кажи!
Ще чуват ли децата ми
гласа на Стария балкан?
Ще нарекат ли „наши“
простори и звезди?
Или ще търсят своята родина,
далече в чуждите земи?
Прости ми!
Отчаянието ми прости!
Но в тази тягостна, житейска драма,
В едно съм сигурна!
Че само обичта към Тебе ми остана.
© Мария Венциславова All rights reserved.
