Желязната глава

Ето на среща ми гледам изплува глава.

Носи се, клати се, дрънка, кънти в тишина.

Никога няма да видя отново това –

буца зловеща, прелитаща ниско в нощта.

Поглеждам враждебно таз странна особа.

- Чакай, какво си? – запитвам я с нотка сурова.

Тя гледа ме умно, витаеща в призрачен дим,

скръцва с усмивка – показва зъба си един.

Челюст желязна разтваря и чува се говор човешки.

- Извинете ме много, но бързам, имам си среща.

С кух металически звук привидението гръб ми обръща.

И в подлеза слиза, сякаш влиза обратно във къщи.

Ням си оставам, сам в декемврийска мъгла.

В дъх студен потопен, сладникав мраз се пропива в плътта,

хрущящо туптене в петите - реже през всички ребра,

невидима ледена кука, твърдо ми стяга в примка врата.

Коледен дух тържествува, безмълвно се давя в нощта.

От отминали празници спомен, помни той всяка вина.

Бавно мъсти, не навреме, ех пуста недрага съдба.

Желязна глава ще забие, финалния клин в желязна пета.