Сам че съм, мира не ми даваше,
от сън будеше, в ужас хвърляше.
Няма ли момиче - добро, жизнено, красиво,
чието сърце не е цвете бодливо?
Но ето, че те видях, ето, че повярвах.
В какво - не знам. Аз ли ковах
онези вековни истини, че да си щастлив
е нужно да налагаш своя нравствен императив?
Аз ли преподавах, че за друг да мислиш
е към слабите да се числиш?
Ето ме тук, разумът победен,
от чувства неясни сломен. ...