Сам че съм, мира не ми даваше,

от сън будеше, в ужас хвърляше.

Няма ли момиче - добро, жизнено, красиво,

чието сърце не е цвете бодливо?

Но ето, че те видях, ето, че повярвах.

В какво - не знам. Аз ли ковах

онези вековни истини, че да си щастлив

е нужно да налагаш своя нравствен императив?

Аз ли преподавах, че за друг да мислиш

е към слабите да се числиш?

Ето ме тук, разумът победен,

от чувства неясни сломен.

Защо си цел непостижима,

защо си жена недостижима?

Какво ли искам - не знам... не знам,

но да е с теб, ще бъда прям.

Дали си последното стъпало към Ада,

                                        последното падение?

Или си Ангел, пътуващ към Рая,

                                        единственото избавление?

Само времето ще покаже...

Но докато дойде времето, нека не се разделим...