Живот
Човек се ражда с радост, с мощен вик
като от свят, напомнящ ни на вечност,
и в него няма нито тон фалшив,
и даже казва повече от песен.
Човекът идва сякаш като взрив,
избухващ от утроба на живота,
дори в мига си пръв така красив,
дори в мига си пръв така достоен.
Човек пристига с някаква съдба
и с цел, която явно тук забравя.
Расте и се превръща във това,
което „на тепсия“ му се дава.
Човек върви обратно пак натам,
за да се върне, откъдето първо
хотел му стана майката Земя
като на гост замръкнал да осъмне.
Човек си тръгва тъжен или бял.
Единият от мъка съжалява,
изпуснал, изтървал и неживял.
А другият се радва, вижда слава...
Щом съмне, се завръщат за доклад
как минала е мисията тяхна
в света, приел за вярното лъжа,
но в истината силно се съмнява.
И всеки има своя послепис,
обусловен от избори и връзки:
че временното вижда се с очи,
а вечното не се докосва с пръсти.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ивелина Стойкова Все права защищены
