Има дни, във които всички стари тревоги

вдигат тежка наздравица редом до нас.

И онази вина, скрита нейде дълбоко,

като тътен камбанен раздира света.

И боли от мечти, подарени нахалос,

от това, че изпускаме малкия миг.

Но тогава животът с неочаквана ярост

почва битка и яростно среща ни с вик.

Той застава овълчен, оголен и дрипав,

и крещи: „Виж  добре, аз съм все още тук!

Приеми ме. Открий онзи, лудият смисъл...

Остани само с мене, ако ще и напук!

За онези очи, дето вярно те търсят,

за съня, дето бяга, щом душата кърви.

И за тази любов, дето идва на пръсти,

посред черната болка да разпалва мечти.

За дъха, притаен в здраво стиснати длани,

за молитвата, дълго мълчана на глас.

За мъжа, който плаче от твоите рани

за целувката, чакана в нощния час.”

Има дни, във които всички нови тревоги

вдигат радостна глъч и са редом до нас.

И тогава познаваш посоката в мрака –

има смисъл животът във всеки наш час.

Аз съм твоя, живот! Пак се върнах. Аз мога

да съм тук и  сега –  няма начин да спра.

Вдигам нова наздравица! Дълго ще мога

да обичам света.

                                     После.... нека умра.