Животът
Има дни, във които всички стари тревоги
вдигат тежка наздравица редом до нас.
И онази вина, скрита нейде дълбоко,
като тътен камбанен раздира света.
И боли от мечти, подарени нахалос,
от това, че изпускаме малкия миг.
Но тогава животът с неочаквана ярост
почва битка и яростно среща ни с вик.
Той застава овълчен, оголен и дрипав,
и крещи: „Виж добре, аз съм все още тук!
Приеми ме. Открий онзи, лудият смисъл...
Остани само с мене, ако ще и напук!
За онези очи, дето вярно те търсят,
за съня, дето бяга, щом душата кърви.
И за тази любов, дето идва на пръсти,
посред черната болка да разпалва мечти.
За дъха, притаен в здраво стиснати длани,
за молитвата, дълго мълчана на глас.
За мъжа, който плаче от твоите рани
за целувката, чакана в нощния час.”
Има дни, във които всички нови тревоги
вдигат радостна глъч и са редом до нас.
И тогава познаваш посоката в мрака –
има смисъл животът във всеки наш час.
Аз съм твоя, живот! Пак се върнах. Аз мога
да съм тук и сега – няма начин да спра.
Вдигам нова наздравица! Дълго ще мога
да обичам света.
После.... нека умра.
© Йорданка Господинова All rights reserved.
