Обичам те, живот, обичах те вчера,
обичам те днес, ще те обичам и утре.
Знай, каквото с мен в съдбата ми да става,
аз отново и отново ще се изправям
непобедима и бяла, и няма никога
да ме обезвери горчивото на земния
ти ад. Като бял, безсмъртен
Феникс аз вълшебно ще възкръсвам,
пак, и пак, и пак. Повярвай, ти няма
да ме победиш, с подли калени интриги
на хора злобни и фалшиви, с души
двулични, завистливи, нито с илюзии

несбъднати дори, или пък с разплакани
мечти. С какво ще ме уплашиш, ти живот
с рани отровни от грозно предателство,
с истината лицемерна на злонамерено,
ехидно ласкателство, с леденото подло

равнодушие на глухо самовлюбено
безличие, с острите нокти на нечие
злобно, комплексирано величие
или пък с коварното, високомерно его
на едно сляпо и нямо, надменно

безразличие?  Не, не ме е страх от теб,

оглеждам се и в светлото, и в тъмното

на суетното житейско огледало,

и преоткривам отново истината
и в бялото, и в черното на банални
ретроактуални,, бездарни лъскави
сценарии и нелогично комични,
сюрреалистични, безлични,,
претенциозни сериали... Знай да знай,

аз преосмислих те във всичко
и сама избрах да те обичам такъв,
какъвто си, негримиран, реален живот,
и дръзката ми светла вяра в тебе,
никога да не умре, а молитвата ми
бяла, да е винаги с непобедими,
волни, слънчеви криле. Да, наясно съм
с горчивото на ада земен, не отричам,
но вярвам искрено и безвъзмездно
в меда сладък на земния рай, затова
без страх винаги ще сричам,
до последния си дъх, до гроб:
"Независимо от всичко, аз пак

обичам те, живот!!! Ще се уплаша

само и единствено тогава, ако вече

не вярвам, че животът е усилие,

което винаги си струва ,,и вместо

в олтара бял, покорно примирена,,

коленича доброволно в локва черна кал.