Животът ме научи да се боря.

На злините да поддавам рамо.

За истината как да споря

с глупците питащи нахално?

Защо да се препирам с тия

увълчени души скептични?!

Животът е безкрайна сприя

за мислите фатално романтични.

Дали не трябва да забравям

обидите – да оцелея.

Годините минават вяло,

когато искам зряло да живея.

И мойте мисли да се помнят!

Делата ми да бъдат знаме!

Децата ми над гроба молят:

Къде е, татко, обичта ни?!

Не ни оставяй! Помогни ни

да бъдем твърди като тебе!

А аз си казвам: Остави ги

в живота да намерят стреме.

Животът ме научи да се боря,

ала смъртта ме натъжава.

Кажете ми какво да сторя

щом краят ми я доближава?

Марин Лазаров