На таз земя аз бях
На таз земя аз скитах
На таз земя аз някакси разбрах
Какво е да си човек. Живях
С всичката ми корест, воля, страх
С всичко туй, обичайки, живях.
Живях и светеше свещта
Да превъзмогна пак нощта
Но мисълта е като кама -
Робство, мрак, нищета
Разрязва те и изгасва свеща.
Бреговете на една самотна мисъл
Оголяха, останаха без пясък
Не чуваха се там вълните
Не виждаше се на скалите блясък.
Избяга ти в полето на нощта
Избяга ти в подножието на надеждите
И докато се стичаха сълзите на дъжда
Търсеше ти спасение във копнежите.
А тази къща останала бе празна
Колелото старо паркирано отпред
Сякаш викаше, напразно:
„Тук бе живял човек“.
А клонките от стари спомени
Люлееха се тъй насам, натам
Вятърът духаше мълнии огнени
А ти останал беше сам.
Не виждаш ли ти спомена?
Тоя демон проклет, остарял
Не умира. Проклет е спомена.
Остава да каже, че си живял.
Куминът пушеше от болка
Дъхът спираше на есента.
Споменът, че беше малка
И на живота пя ти песента.
Това, което исках да ти кажа,
Но спря дъха и не успях
'Осъдени сме да обичаме' –
Вземи това наследство и дай нататък,
на другите,
на тях.