Мина година откакто не сме заедно,
мина година, но още не мога да свикна без теб.
Не мога да свикна без твойте мили думи,
без ласките, подлудяващи ума ми.
Не мога и без очите ти,
те, който прогонваха съня ми.
Не мога и без усмивката ти,
тя, която озаряваше деня ми.


Не мога!

Ала ти не ме попита,
дали ще мога без теб да дишам,
дали без тебе ще живея.
Ти просто ме остави,
остави ме сама в мрака,
сама под хладните чаршафи.
Остави ме за тебе да копнея,
за теб и нежните ти ласки.

Не мога!

Но стоя и чакам да се върнеш.
Сама, че всеки следващ мъж отхвърлих.
И исках тебе да забравя.
С друг аз исках да те заменя.
Но как?
Как, като никой на изискванията ми не отговаря?
Как, като никой като тебе мили думи,
никой така не изговаря?
Как, като ничия ласка умът ми не подлуди,
не и както някога правеше го ти?
Как, като ничии очи не отнемаха съня ми?
Как, като нямаше усмивка,
която да озари деня ми?

Не мога!

Не мога повече аз да те чакам.
В чакане аз пропилявам младоста си,
но как да спра да чакам?
Как да предам аз любовта си?
Ти предаде я отдавна.
Предаде я преди година,
когато остави ме сама.
Ала аз не ще предам я.
Аз по-скоро ще умра.