Камбаните кънтят ...
Камбаните кънтят, не спират
звукът прорязва ме и оглушах.
В грях обвиняват ни, пледират:
„най-жестоко наказание за тях”.
Така да бъде, нека да ни съдят
на клада да ни изгорят, за грях,
от мен не могат да те пропъдят
не може в нас да проникне страх.
Обичаме се, любов докато има
никой няма власт да ни раздели,
и няма пролет, лято, есен, зима …
сезоните в единство са се слели.
Вземи ръката ми, не се обръщай
не ги гледай, не чувай упреците,
дори да се разделяме, се връщай
в очите ми оглеждай се, в зениците.
Дори далече да си, пак сме заедно
почувствай мен, в своето дихание,
орисани така сме: слети във едно
навеки свързани - сърце, съзнание.
Нека кънтят камбаните, да плачат …
от този звук цял свят ще се пробуди.
Ще видят „слепите” какво значат
любов и вярност, без лъжи и заблуди.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Анета Саманлиева Все права защищены
