Каменни лица
Струят през вените ми ледени сълзи, горчиви,
и вятър от въздишки лъха във душата ми студен.
И каменни лица от бездната, отправени към мен
със свърнали очи, пресъхнали от самотите диви.
В невинен пламък загръщам ангели игриво.
Изстила, слънчево искри, дъха им вледенен,
а пъкленият огън тлее във лицата притаен.
Прилепнала във унес, лица помитат ме пенливо.
И мойта кръв, чуплива във кристална лед
раздира бавно вените ми, пъпли и пълзи,
и ангел паднал и пометен с мен, скършено лети
понесъл се през бездната им призрачен и блед.
© Ванина Константинова Все права защищены